 "В борбата за щастието на другите ние намираме своето собствено щастие"
01 Mar 2008, 280 read(s)
Tags: Curious Stories
Едно прекрасно разказче, писано от моята добра приятелка Мери. Насладете му се! :)
Казват, че щастието се увеличава, когато се споделя с други. Убедих се в това, сред ежедневните си стремежи да дам още един повод на някого да се усмихне. В интерес на истината, винаги съм искала да мога да придам поне малко от собственото си щастие на хората, които обичам и на които държа. Разбрах, че се получава, когато всичко ми се върна, в умножени количества.
Историята започва с моя безценен приятел – за щастие и аз си имам такъв. Момче на моята възраст, събра ни страстта ни по астрономията и програмирането. Та този мой приятели преди известно време имаше изпит. Не обикновен изпит, а един по-сложен; амбициите му са по-големи от кръгозора му, но не и от способността му да ги постига. Ето какво го отличава от останалите. Той искаше да учи в Германия, да разшири кръгозора си и да превърне в реалност дори и най щурите си идеи. Знаех, че ако някой може да се справи с гореизброените предизвикателства, това беше само той. Дори не се и съмнявах, че ще успее. Нещата опираха до просото “Ако не той, кой!”. Ето защо преди споменатия изпит исках да му вдъхна малко от моята увереност и да му покажа, че където и да отиде, винаги едно малко момиченце и милата му родина ще са на негово разположение.
Такива приумици не ми са чужди. Често някаква такава мисъл ми се прокрадва в малката главичка и не ме оставя докато не я реализирам. Така се заех и с тази си “мисия”. Няколко дена преди изпита му го изкарах от дългото му уединение, в което беше изпаднал за да учи, и ми подарих една особено красива кутийка. Съдържанието й, естествено беше по-интересно от самата кутийка. Бях му сложила там част от моето сърце. В буквалния смисъл. Имах си аз едно герданче, сърчице, много скъп подарък, който веднъж, без никаква видима причина се счупи на две. Залепих го в последствие, но нещо не ми се връзваше да го нося отново на врата си. След дълго стоене на видимо място в стаята ми, това сърце си научи призванието. Заедно със него бях му напъхала и една сърдечна бележка, в която му обяснявах, че подаръкът ми не е нещо, което съм купила специално, или което винаги е искал да има…но е нещо, което наистина много обичам и значи много за мене. Подарявах му себе си, в умалени размери. Разказах му също така, че сърцето-герданче все още носи по себе си белезите на съдбоносно счупване и че ако някога и на мен ми потрябва подкрепа, ще се радвам да се видим и да му даде половината сърце. Не толкова за половината, колкото да се видим.
Не мина дълго време и нещата се обърнаха. Сега на него му предстой заминаване за Германия, а на мен подобен ужасен изпит и вероятно мечтано обучение в САЩ. Бях забравила за жеста си, но не и той. След като прекарвах седмици, без да излизам от вкъщи, в един слънчев топъл ден на август, той ми писа прекрасно съобщение, дали можел да ми отнеме малко от ценното време да се видим. В това, бихте сметнали вие, няма нищо необичайно, само ако не го познавате. Моят приятел е от онези прекрасни гениални момчета, на които по-рядко им остава време за такива лигави и от друга страна сладки глупости. Съобщението не беше чак до там в негов стил – изненадана няма да опише достатъчно пълно състоянието ми…бях ентусиазирана, нетърпелива, щастлива. Когато отидох на срещата си говорихме с часове. Явно беше, че имах изострена нужда от социални контакти. На раздяла той ми додаде една очарователна кутийка с думите, че вярва в мен и че винаги мога да разчитам на него, където и да ме отведе животът. Кутийката беше същата, а неговите думи заръчваха да не я отварям, когато не се прибера вкъщи (бях му казала същото, когато му я подарих първия път)…Сетих се за какво става въпрос и онемях. По принцип словоохотливата аз наистина не знаех какво да кажа. Той се беше сетил. Това не можеше да бъде същият мой познат приятел. Беше негово подобрено копие.
Познайте какво открих в известната вече кутийка, когато се прибрах вкъщи. Не бихте могли, и аз никога нямаше да се сетя. Освен красивото половин-сърце имаше и нещо малко, много интересно, приличащо на компютърен чип или нещо такова, както и послание, напечатано листче…това все пак беше моят приятел, програмистът. Това беше и моментът, в който осъзнах, че си е той, но нещо беше отворило сърцето му по-широко, беше по-добър, направо ми се стори вълшебник. Бих желала да ви цитирам дословно какво пишеше там, за да сте убедени, че не си го измислям. Дори не преувеличавам. Това е наистина вълшебно…
Пише там, че сега дошло време и аз да имам изпити, а той не бил забравил прекрасния жест, който бях направила преди негови изпит. Сега бил негов ред да върне жеста. Освен, че не беше забравил за половинката, той ми беше дал част от себе си : “То е нещо малко, но е от сърце! Съвсем не е най-чудесният подарък, който може да се подари, не е нещо, което съм купил специално и със сигурност не е нещо, което винаги си искала да имаш. Но то наистина означава много за мен. Това е интегрална схема NE555 – най-обикновен таймер” пишеше там… Не можах да повярвам. Знам колко упорито и дълго търсеше тази схема. По-нататък обясняваше, че била за някаква луда идея, която имал преди време. Когато я намерил, идеята вече била остаряла. “Все пак запазих тази част. Тя винаги ми е напомняла за човешките амбиции и за това колко щури идеи съм имал и.. не знам, просто много си я обичам тази част.” Не знаех дали да плача, или да се смея. В крайна сметка направих и двете. Никой до сега не ме беше трогвал толкова. Вдъхна ми толкова увереност, че има смисъл от всичко което правим, от всичко за което дръзваме да се жертваме. Завършваше с това, което няма да забравя никога “Ако не си уверена в уменията и способностите си, то просто повярвай в себе си, усмихни се и почувствай колко малко му трябва на човек, за да държи света в ръцете си…”
Мога да кажа на сто процента, че точно в онзи момента бях най-щастливият човек на Земята. Всичко е имало смисъл, моят приятел се е променил покрай мен, а сигурно така се е случило и с мен. Повярвах, че щастието е незаменимо, но възвръщаемо. Не ни коства кой знае колко да направим някого неописуемо щастлив, да променим някого неусетно, да видим светлината и искриците мълчание в нечии скъпи очи. Преживяването може само да се изживее, но не и да се опише с плоски думи. Вярвам, че всеки човек е малко или много Бог на най-висшето щастие, или пък има потенциал да стане. Ако и вие повярвате ще се обедите, че хората, които носят светлина на другите, никога не остават на тъмно.
БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ ТЕ ИМА!!!
Comments hrus: Здравейте , здравейте!
И аз ви благодаря,че ви има - Мери и Марти ! - две същества, които винаги са ме убеждавали, че доброта на този свят има; чиста и искрена.
А това е важно! Много!И е нужно! Поне на мен!
Две чове'чета, които винаги са ми показвали колко е лесно и колко прекрасно е да сбъдваш мечтите си.. Те "...държат света в ръцете си…”.
Знам го! Видях го още първия път , когато ги видят... Сияят!
И аз ги обичам! Затова, че ги има.. затова,че са такива.. затова че са мои приятели!
Липсвате ми! И много ви обичам!  Anonymous: |
